Така и не разбрах повсеместното мрънкане срещу есента. На мен ми харесва. Сутрин навирвам нос срещу небето, ноздрите ми се набръчкват от гъдела на влажния полъх, бременен с очакване на нещо, което неумолимо идва от север. Душа въздуха като животно и по лицето ми се появява странна усмивка. Обичам лятото, но съм есенно бебе. Някога в родния ми, любим Пловдив, есента имаше свое неподражаемо ухание - на дим, като скъп опушен индийски чай. Листа горяха явно, а огънят винаги ми е бил тръпка, димът също. Или зимнина  правеха: мармалад, лютеница, конфитюр - всичко, което искам да разплескам по носа ти, а после бавно да оближа. Тук дъхът на есента е по-хард, като мощна целувка с език, който нахлува през устните на солени, безцеремонни тласъци - напомняне, че океанът е толкова близо.

Отпивам глътка горчиво кафе, но не, не мисля за Смирненски, а по-скоро за дървото пред терасата ти, което днес е една идея по-жълто, една идея по-амбициозно в стремежа си да постигне нюанса, дето ако се обърна бих видял разпилян безгрижно на възглавницата, чиято форма е пълна подигравка със стереометрията.

Решавам да ти направя закуска, как да се лиша от удоволствието на жизнерадостния смях, с който приемаш хипогликемично настървения ми апетит, нерядко избиващ в чиста проба лакомия. Искам всичко по много, признавам: храна, алкохол, изкуство, пътувания...теб! Но, кажи ми, ако видим написани една до друга думите
НЕНАСИТНОСТ и НАСИТНОСТ,
кой за бога с всичкия си би избрал "наситност"! Що за дума е това, тя дори не съществува, мисля, изръсила се е от речника като насипен товар от нелепост.

Искам препечени филии, масло, конфитюр, мляко, реки от кафе. Ръцете ми ловко трошат яйца, режат шунка, домати, люти чушки дори, всичко, което попадне пред погледа ми. Драсвам клечка кибрит и скоро в кухнята се разнася приятен аромат на уют. Не обичам да готвя, но обичам досега с храната и пламъка на газта. Първично е по някакъв красив, витален начин. Навява спомени за оня разказ на Хемингуей, в който сме готови да се закълнем, че сандвичите със сирене, черен хляб и дебели резени лук са милиони пъти по-разкошни от най-изтънчените ястия.

Докато тършувам за салфетки си свиря с уста. Минават минути преди да си дам сметка, че е едно старо на Суейд, от времето, когато бях юноша, пълен с въпроси и уейв, из онези далечни пловдивски улици, сред сладкия дим на есента.

работи се четат в съботен следобед. Само кафето ми го няма, изпито още сутринта до едно паднало жълто листо.

"въдица" - подправка към тази закуска, живота.

неописумо-Верди в античният театър и миризма на печени чушки
ах,Пловдив

мириса на печени чушки усещах, докато пишех. Много пловдивско-есенна миризма, тръгни из сокаците около античния по това време, няма как да не я усетиш. А ако се вгледаш в асмалъците, ще видиш чепки грозде - някой път не го берат и се превръща на стафиди пред очите ти :)

И на мен ми харесва, въпреки меланхолията и болезненото усещане. По-скоро е силна нежност. А по пъстрота няма сезон който да се сравни с разгара й.

перифразирам известната мисъл на Сократ за лошата жена, мисля, че всеки може да харесва лятото - то си е за харесване, но се изисква да си малко философ или поне естет, за да харесваш есента.